Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2018 11:16 - БЪЛГАРСКИЯТ БАБИЛОН - част III
Автор: drivanmitev1 Категория: История   
Прочетен: 605 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.08.2018 18:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ПЪРВОБЪЛГАРИТЕ, НАРЕЧЕНИ КИМЕРИ

image

Бойна сцена върху древногръцка ваза. Между изправените воини са изобразени и двама кимерийски стрелци – те са приклекнали и с островърхи шапки, с каквито са описани и от Ксеркс. Над единия воин (в средата) има надпис, поясняващ неговия народностен произход – на гръцки „kimepoi


Кимерите в старата българска история

Съвременният германски културолог и философ Пиер Кребс отнася началото на европейската цивилизация преди около 4000 години, когато „индоевропейските номадски племена се превърнаха в келтски, германски, елински и римски народи и чрез високите култури на езическата древност тя (Европейската цивилизация – б. а.) постигна своя разцвет.“ Единственият исторически документ, който осветлява тази далечна епоха, е един български летопис под заглавие „Вкратце о болгарословенском народе“, публикуван от Георги Раковски. В него се разглежда най-старата история на българите, представени като един от най-старите народи на Европа – една истина, която неуморно отстояваше и достойният български историк Ганчо Ценов. Летописът започва така: „Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ, където се умножиха и още преди Александър Македонски дойдоха първи в тази страна. Илирик беше първи крал след 3522 от Сътворението на Света (1986 г. пр. Хр. – б. а.), а след него царуваше Крал Бладилий, и той Филипа Македонски цар победи и свой поданик го направи. После през 3685 (1823 г. пр. Хр. – б. а.) крале бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха и много земи завладяха, то народът се назова на техните имена. Брем завоюва Западната страна, и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и назоваха се Пеми и Словаци, а след това и Бранди-Бури. Болг завоюва и усвои земя на Източната страна, и засели се там със своя народ, и назоваха се Българи, които след това с Александър Македонски воюваха и с неговите македонци.“
По своето значение за българската история Летописът на Раковски е съизмерим с Именника на българските царе, но за съжаление, той и днес не се признава за достоверен от официалната историческа наука. Очевидна причина за това е смесването на събития от различни исторически епохи в него: Преселението на кимерите в началото на II хил. пр. Хр. и царуването на келтските царе Брем и Болг през III пр. Хр. По всяка вероятност смесването на историческите събития е допуснато при преписа на този летопис от по-стар оригинал, но това зло съвсем не изглежда непоправимо. Защото царуването на Брем и Болг е документирано и от някои антични историци като Полибий и Павзаний. Като цяло то е свързано с келтските завоевания на Балканите и Мала Азия. През IV–III в. пр. Хр. келтски племена се спускат от Централна Европа към Балканите и се установяват в завладяните от тях земи. Двамата братя-царе Брем и Болг основават келтско царство в Тракия със столица Тиле (Туле, днешно Тулово, Старозагорско), което просъществува близо 60 години. Те действително воюват с Александър Македонски.
Като изключим тези изкуствено наслоени събития от съдържанието на летописа – а именно царуването на Брем и Болг и отношенията им с македонските владетели, пред нас се откриват съвсем други събития, протекли в много по-далечна епоха. Става дума за разселението на кимерите от Скандинавия към Волга и Черно море в началото на II хил. пр. Хр., не на келтите от Централна Европа по времето на Филип Македонски. Кимерите завладяват много земи и създават две царства – царството на Брем на Запад, в Померания и Бранденбург, и царството на Болг на Изток. Тези царства нямат нищо общо с това в Тракия, където келтските царе Брем и Болг управляват заедно. Особено важно за нас е, че цар Болг дава името на нашия народ – българи. Според летописа ние произхождаме от онези кимери, които са негови поданици и приемат неговото име. Действително цар Болг е тачен от българите като праотец, той е превърнат в един мит, увековечен в известната коледарска песен „Болг се роди, Коледо“. Но същевременно келтският цар Болг не е известен като праотец на българите.
Тези изводи показват, че през различните исторически епохи се явяват двама царе, носещи името Болг – един кимерийски и един келтски. Общото им име става причина неизвестният летописец да смеси техните дела. Както уточняваме по-нататък, келтите (галатите) също произхождат от кимерите, а в предходната глава изяснихме, че келтите на Брем и Болг имат общо родословие с кимерите-волки (болги), населили Набонидска Галия през III в. пр. Хр.
За разселването на българските прадеди от Скандинавия към Волга и Бранденбург също разказва Паисий Хилендарски в своята История славянобългарска. Там, обаче, вместо кимери те са наречени скандавляни – по името на Скандинавия.
Ценни сведения за ранната българска история се съдържат и в „История о болгарском народе словенском“, написана от Йеросхимонах Спиридон. Макар и накратко да споменава за кимерите, Спиридон не ги разглежда като прадеди на българите. Според него българският народ произхожда от т.нар. „мисигити“ или „мисагети“, носещи името на своя праотец Мосох, един от синовете на Яфет. Очевидно Спиридон е имал предвид древните масагети, които все пак са сроден с българите конен народ. В представената от него най-древна история на българския народ, обаче, се разказва за същите царе и събития, известни от Летописа на Раковски, само че тук царуването на цар Бладилий е отнесено към 986 г. пр. Хр. и за кимери изобщо не се споменава. Същевременно тук се разясняват и някои подробности, пропуснати в Летописа на Раковски, а като цяло движението на българските прадеди – „мисагетите“ точно съответствува на разпространението на кимерите според класическите извори. Като изключим повлияния от Библията разказ за идването на Мосох от Бабилон, като най-стара българска родина се посочват земите до река Волга и Черно море, т.е. старата Кимерия, спомената от Херодот.
Що се отнася до въпросната Скандинавия, тя по-късно става завоевание на Цар Брем, който завладява много земи в Средна, Северна и Източна Европа: „Брем взе (земите) на север от Дунав и на запад от завоюваните земи даже до Балтийско море и Померания, и се заселиха там и (народът му) се назова по името на своя крал – бреми и пеми – сегашните чехи. Померания, която е земята Брандибурия и не само Брандибурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна оттам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов город.“
Очевидно под „великата Скандинавия“ Спиридон е имал предвид не Скандинавския полуостров, а Дания, а точно там, на п-в Ютланд, са живели кимери според римските историци. Със завоеванията на Брем в земите на Русия би могло да се обясни произхода на името на един град, на 100 км северно от Москва – Кимри.
Поместеният разказ за завоеванията на Цар Брем налага едно сериозно преосмисляне на нашите познания върху древната история на Европа. Според историите на Раковски и Спиридон, двамата царе Брем и Болг са завладяли една значителна част от европейския континент – те са държали една могъща империя, съизмерима с тази на Атила през IV в. Очевидно в тези летописи е пресъздаден споменът за една далечна историческа епоха, преминала под господството на кимерийските царе Брем и Болг. Много по-късно на техните имена са наречени келтските царе, владяли Тракия, в знак на приемственост с митичното им величие. С това ние повдигаме и съдбовния въпрос за истинската история на Европейската цивилизация. И до днес за официалните европейски историци богатата „Халщатска култура“ в Горния Дунав си остава едно мъртво археологическо понятие, като че ли ей така тя е преминала в забравата, и не са останали никакви предания за нея. Все едно, че европейските народи са някакви безпаметни тълпи, живели на разпокъсани племена в древността. И все застъпват схващането, че Европейската цивилизация започвала от Гърция и Рим. Не, за нас Европа започва от Империята на Брем и Болг! Когато става дума за кимерите, не можем да не се сетим за знаменития херой Конан Варварина, представен като кимериец. В неговия образ писателят Робърт Хауърд възпява хероя на своите кимерийски прадеди, които той счита за потомци на атлантите. „Във вените на Конан тече кръвта на древните атланти, погълнати от моретата осем хиляди години преди неговото време.“ От диалога на Платон – „Критий“ е известно, че Атлантида е потънала през Х хил. пр. Хр., следователно Конан трябва да е живял през II хил. хр. Хр. – във времето, когато кимерите излизат на историческата сцена. Неизвестно откъде, Робърт Хауърд е знаел за далечните събития, описани в Летописа на Раковски. Най-сигурното доказателство, че българи и кимери са един народ, намираме в историята на Месопотамия. В началото на II хил. пр. Хр. в северната ѝ част се заселва народът балхарис, с владетел на име Цимберис. Връзката между тези две имена не подлежи на обсъждане. Заселването на българите в Месопотамия по време се съгласува и със сведенията за кимерите от Раковски и Робърт Хауърд.
От кимерите се извежда произходът на българите и според историята на волжките българи „Джагфар тарихи“ (История на Джагфар). Там те са наречени камирци: „Камирците са клон на синдийското племе. Те се наричат така, защото вярвали в легендата, че Всевишният направил тяхната прамайка от тесто.“ Тук синдийци са наречени народите, обитавали планините на север от Индия, наричани някога с общото име Синд. Що се отнася до прамайката, сътворена от тесто, „легендата“ за нея е съчинена при късния препис на Джагфар тарихи на татарски език, където камир значи „тесто“. По нататък се разказва за странствуванията на кимерите из Средна Азия, където от тях са се отделили различни народи, считани за техни потомци – масагети (масгути), арменци (армани), алани, саки (саклани), включително и българи. „А преселниците от Идел (Волга – б. а.), които отишли най-далеч от всички, били наречени българи.“ В Джагфар тарихи, обаче, се уточнява, че този разказ се основава на „Хазар тарихи“ (История на хазарите). Подобно родословие на българите извежда хазарският каган Йосиф, който ги представя за потомци на Гомер. Той допълва библейското родословие Яфет – Гомер – Тогарм с имената на Болгар и неговите девет братя. Известно е, че след утвърждаването на християнството и исляма (и юдаизма сред хазарите) извеждането на родословията на различните народи от синовете на Ной става обичайно явление. Изглежда хазарите са знаели историята за произхода на българите, и поради близкото звучене на кимери (гимери) и Гомер тя е възпроизведена в това родословие, изведено от библейското. Възможно е, обаче, Гомер наистина да е праотецът на кимерите, а не тяхната прамайка. Подобно родословие е пресъздадено и в персийската книга „Хавенд Мар“: „Друг син на Яфет, Гомари (Гомер – б. а.), разчиствайки пътя си, стигнал до същата река (Волга – б. а.), където уседнал и имал двама сина: Булгар и Бертас…“
Ценни сведения за древните българи се съдържат в съчинението на Прокопий Кесарийски „История на войните“. Той разглежда родословието на българските племена утигури и кутригури, които той отнася към хуните: „В старо време хуните, на които тогава викаха кимерийци, живееха там (отвъд Азовско море) и всички се повинуваха на един цар. Веднъж имало един такъв, който имал двама сина. Името на единия било Утигур, а на другия Кутригур. След смъртта на баща си те разделиха бащините си държави и дадоха названия на управляванете от тях, защото според тях и днес едната част се казва утигури, а другата кутригури“.
С твърдението, че хуните в старо време се наричали кимерийци, Прокопий осветлява въпроса за народностната принадлежност на хуните или по-точно на една част от тях, тъй като под общото название хуни са били известни различни народи. Припокриването на понятията за хуни и кимери показва, че хунорската теория за произхода на българите, развита от Димитър Съсълов, има историческо основание. Преминаването на Азовско море е имало съдбоносно значение в живота на утигурите и кутригурите. Ето защо те свързват това събитие с една легенда, която Прокопий представя така: „Ако е вярно това, което хората приказват, голямо число кимерийски момчета, като били на лов, гонили една сърна и тя пред очите им скочила във водата. Момчетата, подбудени било от честолюбие, било от любов към лова или някое божие предопределение, последвали сърната и не я оставили, докато не стигнали с нея на оная страна на брега. Това, щото те преследваха изчезна – кой може да каже какво бе то! … Момчетата наистина не донесоха у дома си лов, обаче повод за бой и плячка. Щом се върнали в отечеството си, известили на всички кимерийци, че оная вода е проходима. Веднага грабнали оръжие и без много да му мислят, преминали на другия бряг…“ Същата легенда е записана и от Йордан и други историци, и това показва, че тя е добила известност в Европа през Ранното Средновековие. Легендата за сърната, извела нашите прадеди към нови земи, в никакъв случай не е забравена. Отглас от нея срещаме в стиха на една сватбарска песен: „Елен плива по море.“ Наистина, не е известен друг такъв мит за елена (сърната), който плува по морето, като този на утигурите и кутригурите. Тази песен свидетелства за нашата приемственост с тях, а заедно с това и за кимерийския ни произход.
По собствен път руският историк Василий Татищев изследва произхода на българите и определя българските прадеди като келтокимери-брамини, а също така намира сходство между тях и описаните от Херодот аргипеи. Със своята теза Татищев повдига и въпроса за историческата връзка между древните българи и брамините, както и за произхода на самите брамини. Наистина в Анонимния латински хронограф се посочва общия произход на българи и брамини (гимнософисти) – „те всички са бактрийци“, т.е. от Балхара. Самите брамини също извеждат произхода си оттам и тачат двете свещени планини, издигащи се в старата им родина – Су Меру и Мандара. Те са почитани и от древните българи под имената Самар (по Джагфар Тарихи) и Мадара, както е наречено главното светилище на Дунавска България.
Дотук ние излагаме основните исторически свидетелства за кимерийския произход на българите, заедно с обсъжданията по тяхното съдържание. Повечето от тези извори са известни от историческата литература, но и до днес те се подминават с повърхностни бележки от страна както на академичните историци, така и на независимите изследователи. Все едно, че кимерите не са древен народ със собствена културна самоличност, разпрострял своята военна мощ и цивилизация по Стария свят. Още повече, че и самите българи са писали за кимерийския си произход. Наистина, и в световната историческа наука кимерите си остават един слабопроучен народ. Но това не бива да ни разочарова, а напротив – да ни насърчава сами да търсим истината за своите прадеди. Основно внимание на кимерите се отделя в литературата за келтите, тъй като е известно, че част от тях влизат в състава на келтската народност. Поради връзката им с келтите някои учени, като например Татищев, определят кимерите като келтокимери. Раковски използва същото определение и разглежда историята на кимерите във връзка с келтите на Брем и Болг, приемайки безкритично смесването на историческите събития в издирения от него летопис. Все пак той си остава единственият български историк, който се стреми изчерпателно да изясни въпроса за кимерийския произход на българите.
Археологическите изследвания потвържвадат достоверността на представените извори. Към ХIХ-ти век пр. Хр. в Северното Причерноморие възниква една култура, която археолозите определят като Трако-Кимерийска. Това са всъщност пластовете на древната Кимерия, от която водят началото си известните на историята траки и кимери. Тя е свързана с характерна погребална традиция: трупополагане в обкована с дървени плочки погребална камера. За разновидност на тази традиция се счита основният тип древнобългарски погребения. Датировката на Трако-Кимерийската култура отговаря на времето, към което е отнесено управлението на царете от династията на Илирик според Летописа на Раковски. Тези културни пластове са едно значимо доказателство за общия произход на траки и българи. Те свидетелстват, че от незапомнени времена нашите тракокимерийски прадеди са имали държавност и родова памет, по чудо съхранена до нашето време.
Едновременно с Трако-Кимерийската култура, в Средна Азия възниква и ранната иранска Афанасиевска култура. За нея е характерно трупоизгарянето, основано на ведическата доктрина за Изначалния огън – традиция, която са спазвали и част от древните българи. Тази култура е наследство от легендарната Ариана, прародината на иранските народи – арии и аси, от които произхожда другият клон на древните българи.
Свидетелства за общите корени на кимери и траки срещаме и в някои писмени източници. Страбон уточнява, че навлязлото в Мала Азия тракийското племе трери е от кимерийска народност (кн. ХIV, I: 40). Това е едно пряко доказателство за кимерийския произход на част от траките, доколкото с името траки древните автори са наричали племена от различни народности, населявали българските земи. По исторически сведения трерите са отбелязани като тракийско племе, обитавало земите на север от Искърския пролом в днешна Северна България. Също в тази насока, Найден Шейтанов допуска, че е възможно кимерите да е основатели на Одриското царство. Връзка с кимерите намираме и при тракийското племе гети, владяло днешна Североизточна България и отвъддунавските земи. Името им подсказва близост с масагетите, сродни с кимерите и считани за български прадеди. И наистина „Трог Помпей пише, че Томира, след като разбила персите при река Хабраксес (Араксес – Волга – б. а.), се оттеглила в Мала Скития и основала гр. Томи (днешна Констанца в Румъния). Тъй че Мала Скития била населена в старо време с масагети.“
Нашата кимерийска теза не влиза в противоречие с името българи и свещения му смисъл за нашето народностно самоопределение. Вярно е, че българите винаги са държали на своето име, както заключава Петър Добрев. Но той също твърди, че кимерите не са прадеди на българите, а само родствен на нас народ. Историческото развитие на народите, обаче, е едно цялостно и динамично явление, което не търпи еднозначни определения. В това отношение Летописът на Раковски е нещо повече от исторически документ. В него е засвидетелствана великата истина за родословието на народите: как един пранарод – в случая кимерите, се умножава и разселва, и от неговите клонове се обособяват нови народи – българи, също и словаци-брандибури. Но този летопис показва и как българите не са забравили по-старото си име. Така, както персите и индоариите (бхарата) са продължили да носят свещеното име на своя пранарод – арии, записано в Авестата и Ведите. От друга страна, името на българския праотец – Болг не е само българско. Чрез кимерите то е преминало и при келтите. То и днес съществува в уелската именна традиция. Тези изводи показват, че двете имена – кимери и Болг (болгари) вървят успоредно в кимерийското народностно наследство.

Пътят на кимерите през вековете

Според общоизвестните източници кимерите излизат на историческата сцена през VIII в. пр. Хр., след като напускат своята родина на север от Черно море, прогонени от скитите. Херодот разказва тези събития така: „Скитите номади живели в Азия, но масагетите ги притиснали с война и те, преминавайки през река Араксес, се отправили към Кимерия; разправя се, че земята, където живеят скитите, някога била на кимерийците.“ (IV; 11). По-нататък Херодот продължава разказа си с една тъжна и невероятна легенда: как народът на кимерите решил да напусне земята си пред многобройния противник, а царете решили по-скоро да умрат, отколкото да преживеят този позор. „Като взели тези решения, се разделили – били равни по брой, и започнали да се бият помежду си. След като всички царе били избити, народът на кимерийците ги погребал при река Тюрас (и гробът им още се вижда) и така, след като ги погребал, напуснал страната.“
Жорж Дюмезил, обаче, открива подобна легенда в митологията на осетинците, считана за приемствена със скитската. Там вместо за кимерийски благородници се говори за хероите-нарти, главните действуващи лица в осетинския епос. При подобни обстоятелства те са предпочели да се самоубият като предварително са си издигнали могили. Така Дюмезил заключава, че Херодот разказва една скитска легенда, свързана с кимерите след завладяването на Кимерия.
image
Кимерийско украшение-брошка със свастика от Северното причерноморие, VIII в. пр. Хр.

image



Български обреден хляб с подобно изображение

„И сега в Скития има още кимерийски стени, има и кимерийски бродове, и страна на име Кимерия; има и Босфор, наречен Кимерийски.“ (IV; 12) От всички тези древни названия, свидетелстващи за някогашното кимерийско царство, днес е съхранено само името на полуостров Крим – то наистина е производно на Кимерия. Що се отнася до Кимерийския Босфор, това е древното име на Керченския проток, свързващ Черно с Азовско море.
По-нататък Херодот разказва как кимерите се изтеглят от старата си родина по източните брегове на Черно море, минават покрай Кавказ и се установяват да живеят на полуострова, където се намира гръцкия град Синопе – на черноморския бряг на Мала Азия. Той не уточнява времето на кимерийското преселение. Неговият разказ, обаче, се съгласува със сведенията на гръцките поети Архилосус и Калинус за кимерите, навлезли по тяхното време в Мала Азия. За Архилосус е известно, че е живял от 720 до 660 г. пр. Хр.
Движението на кимерите се потвърждава и в историческите летописи на Асирия, където те са наречени гимираи. Саргон II воюва с кимерите, нападнали северните провинции на империята му. През 706 г. той се придвижва до Табал, където среща кимерите. Саргон загива през 705 г. в една от битките с тях. По времето на асирийския цар Ерсархадон, управлявал от 681 до 668 г., северните граници на Асирия са нападнати от кимери, съюзени със сафаради, мидяни и мини. Този военен съюз в асирийските летописи е известен под името Уман-Манда (многочислени орди). От своя страна Ерсархадон се съюзява с Бартата, цар на ишгуцаите (скитите), и с негова помощ отблъсква нашествието на кимерите и техните съюзници. В битката при Хубуша през 677 г. загива кимерийският цар Теуспа.
По време на войната с Асирия кимерите разрушават Фригийското царство на Мидас и завладяват част от Мала Азия за най-малко 30 години. През 685 г. те достигат северните граници на Лидийското царство, а през 660 г. лидийците са застрашени от разгром. Царят на Лидия Гигес призовава асирийците за помощ, надявайки се, че те ще нападнат южния фланг на кимерите и така ще отблъснат тяхното нашествие в Лидия. Според асирийски източници Гигес печели една победа над кимерите. Но опитите на Гигес да създаде здрав съюз с Асирия се оказват базплодни. През 652 г. кимерите разгромяват Лидия и завладяват нейната столица Сардис, а също така опустошават гръцките градове по егейското крайбрежие на Мала Азия. Някои антични историци твърдят, че много преди историческото нападение над Сардис Лидия е нападана от север от племе, носещо името кимери. Еузебиус отнася тези нападения към XII в. пр. Хр.
Успехите във войната срещу Лидия дават самочувствие на Тугдам, царят на кимерите, да поднови войната срещу Асирия, настъпвайки през Киликия. Кимерите, обаче, не успяват да задържат Киликия. В последвалите боеве Тугдам загива, а на неговото място заема синът му Сандакшатра. По-късно синът на загиналия Гигес – Ардис, а също и внукът му Алиатес отблъскват кимерите от Западна Мала Азия.
Съдбата на кимерите в Азия остава неизяснена. В течение на времето Асирийската империя отслабва и пада под ударите на своите съседи – мидяни и бабилоняни. В търсене на съюзници, основната част от кимерите приемат съюза на асирийския цар Ерсархадон (Втори?), който ги пропуска да се заселят в Сакасена (земята на саките) – на север от Мидия, и в Бактрия на изток. Това подсказва още една връзка на кимерите с древните българи в Бактрия. За кимери в Амиргия споменава по-късно персийският цар Ксеркс, управлявал около 470 г. пр. Хр. Надписът на персийския цар Дарий пък свидетелства за пряка приемственост между династията на кимерите и неговата Ахеменидска династия. „Каза Цар Дарий: моят баща беше Хистасп, на Хистасп бащата бе Арсам, на Арсам бащата бе Ариарамн, на Ариарамн бащата бе Теуспа, на Теуспа бащата бе Ахеменес.“ Първите двама предшественици на Дарий са непознати в историята на Мидо-Персия, но под името Теуспа (Teispes) е известен по-ранният кимерийски цар, загинал във войната с асирийците.
Още по-загадъчно е името на първооснователя на великата персийска династия на Ахеменидите – Ахемен, който не се споменава сред кимерийските царе в асирийските хроники за кимерите. Собственото персийско име на въпросната династия е Ахаманишия, а то е много близко до Ахименсей – названието на царската каста при гуанчите, коренният народ на Канарските острови. Тук вече излизаме от кръга на индоевропейските народи. И името е толкова дълго, че едва ли съвпадението е случайно. Това съответствие отново ни отпраща към мистичната връзка на кимерите с Атлантида. Възможно е в този смисъл Ахемен да не е лично име, а указание за принадлежност към царски род. Все пак сме длъжни да уточним, че такава титла Ахименсей/Ахаманишия не е известна от наследството на древните българи. Във всеки случай, тази връзка е указание за взаимното проникване на културите на индоевропейските и атлантските народи (баски, ибери, бербери и гуанчи). Един пример за такова културно сближаване е побратимяването на аси и вани (кавказки ибери), художествено пресъздадено в Еддата.
Много по-късно кимерите отново се завръщат на историческата сцена на Европа. Те застрашават Рим, който още е в разцвета на силите си. В римските източници кимерите са известни под името кимбри. Страбон ясно посочва пътя на тяхното преселение. Те „се придвижиха на запад в Европа, минавайки покрай Дунава в Мизия и достигайки Панония. Те веднага разпознаха гробовете на своите прадеди, напомнящи за понтийския им произход. Възможно е появата на тези чужденци, довели със себе си ценна порода коне, да е оказала влияние върху възникващата на Запад аристокрация.“
Кимерите се появяват в Централна Европа към 120 г. пр. Хр. и заемат град Тевтобургиум, разположен между реките Сава и Драва в днешна Хърватия. През 113 г. те разбиват една римска армия в Норикум в Австрийските Алпи. Рим изпраща още две армии да ги отблъснат, но те също биват разбити. Кимерите настъпват към Гаул. Две нови армии са изпратени да ги спрат, но те също претърпяват поражение, при което римляните губят общо 80 000 души. Победоносното настъпление на кимерите продължава до Италия и то предизвиква така наречената „Кимбрийска паника“ в Рим. Накрая Галиус Мариус успява да ги отблъсне от град Верцеле на река По през 101 г. пр. Хр.
Въпреки римския отпор кимерите продължават своето нашествие в Европа. Част от тях преминават Пиренеите и навлизат в Испания, където се присъединяват към келтиберите. Друга част от тях през Галия преминава на Британските острови. В Южна Галия се заселват волците (volks) – болги, известни като кимерийското племе. В баварските летописи, обаче, се изтъква, че това са всъщност българи. Това е едно убедително доказателство, че българи и кимери са един и същ народ.
По същото време Рим е нападнат и от германското племе тевтони. Много често съвременните историци причисляват и кимврите към германските племена заедно с тевтоните. Наистина според Плутарх кимврите са високи и синеоки мъже, поради което римляните ги вземат за германци. Но Страбон и Плутарх опровергават тази погрешна представа. Те поясняват, че по своето облекло и въоръжение кимврите се различават от тевтоните, поради което са смятани за келти.
По това време кимерийските племена бритони (брити) и логри, прадедите на днешните уелсци, се заселват в Южна Британия (наречена на тяхното име). Те съставляват отделен клон в келтското семейство за разлика от местните келти – гели, които те изтласкват в земите на Ирландия и Шотландия (гелите са прадеди на днешните шотландци и ирландци). През V в. от Хр. англосаксонските нашественици принуждават кимерите да се оттеглят в земите на Уелс, Корнуол и Североизточна Англия. И днес в Англия и Уелс има много местни названия, производни на името кимери, отглас от времето на кимерийското могъщество. Такива като Cambridge, Cumberland, Cum­berworth, Comberford, Comberback, Combermere, Comberton, Cum­mers­dale, Cumrew… Така се подрежда историята на кимерийското нашествие в Централна и Западна Европа, но Страбон уточнява, че то не е първото по рода си в тези земи. Когато през II в. пр. Хр. кимерите навлизат в Унгарската равнина, те разпознават народите на своите прадеди, напомнящи за понтийския им произход. От това следва да се разбира, че и по-рано кимери се преселват там откъм Черно море, вероятно през VIII в. пр. Хр., когато скитите завладяват старата им родина Кимерия. Точно към това време археолозите отнасят възрастта на много златни и сребърни съкровища, открити в Австрия, Бохемия и Южна Германия. Те са наследство от развитата по тези земи Халщатска култура, считана от археолозите за най-ранната келтска култура. Тези съкровища изглеждат набързо заровени и изоставени, след като собствениците им са загинали под ударите на някакви чужди нашественици, покорили тези земи. Възможно е тези нашественици да са били кимери.
От този кратък исторически преглед не можем да получим вярна представа за цялостното разпространение на кимерите. Кимери са живели и по други земи, отдалечени от местата на разгледаните исторически събития. За тях древните летописци съобщават съвсем накратко. Според римските класически автори кимерите са живяли на полуостров Ютланд в днешна Дания. Плиний съобщава, че кимерите са живяли до река Парапамис над Балтийско море в днешна Литва. (IV; 13) Затова и Балтийско море е наричено с тяхното име – Кимерийско. Клювериус в своята География също извежда произхода на кимерите от северните страни. Следи от кимери откриваме и по на изток от посочените страни. В Русия на 100 км северно от Москва се намира съвременният град Кимри.
Въпросът за прародината на кимерите все още е предмет на научни спорове, а тези спорове не са от вчера. Според едни мнения тя е била на север от Черно море, а според други – в Северна Европа. И древните римляни не са били съвсем наясно откъде тези завоеватели са навлезли в техните земи, както уточнява Плутарх: „Други обаче казват, че познатите на древните гърци кимери са били неголяма част от целия народ… докато по-голямата и войнствена част от този народ е останала на края на Земята, покрай външното море. От тези области тогава тези варвари се отправиха срещу Италия, и първо бяха наречени кимери, а после кимбри, което съвсем не е погрешно.“
За северната прародина на кимерите се разказва и в Омировата Одисея, която всъщност е най-ранният извор за кимерите. Както е известно, Омир е живял преди Херодот – през IX в. пр. Хр., но според съвременните изследователи Одисеята е изградена върху предания от много по-ранната Микенска епоха (XV–XII в. пр. Хр.). В разказа на Омир страната на кимерите се отъждествявя с Царството на Хадес (Плутон, Богът на смъртта). Тя е „обхваната от мъгла и студ, там Слънце не грее и не ги докосва със своите лъчи (хората – б. а.), то нито се издига на звездното небе, нито се връща обратно от небето до земята, а само печална нощ се простира над нещастния народ.“ Под „нещастен народ“ тук се разбират душите на мъртвите, които са обречени на вечно скърбящо съществуване в Царството на Хадес според гръцката митология. За да отиде там Улисес, изпратен от чародейната Кирка, той е бил длъжен да поеме дългия път на запад от нейния остров през Средиземно море и да продължи по „река Океанус“ оттатък Херкулесовите стълбове (Гибралтар). В съдържанието на този разказ неуловимо се преплитат географията и митологията. В царството на Хадес, описано в гръцката митология, географските и природни дадености имат метафизическо измерение. Това царство на смъртта се намира под земята, отвъд водите на вледеняващата река Стикс, където не свети Слънцето на живота. Тези митологически представи са пренесени в разказа за едно морско пътешествие, пресъздаден в Одисея. Там Атлантическият океан е наречен „реката Океанус“ по аналогия със Стикс, а страната на кимерите е оприличена с Царството на Хадес. Като изключим тези митологически наслоения, не е трудно да се досетим, че тази страна е някъде по северните брегове на Европа. Много малко се знае и за източните обитания на кимерите. Когато Птоломей описва народите около Каспийско море, той заявява: „нагоре живеят кимери.“ Под това той е имал предвид земите около Волга. Точно там, в Ростовска област, на левия бряг на Волга се намира село Кимра, за което съобщава Татищев. Останките от древни селища, разположени наоколо, са показателни за историческата приемственост на неговото име. За тези кимери се разказва в Бояновия химн – едно руническо произведение на древните руси. Между руските (словенски) племена драговичи и земегали се споменават и кимри. Срещу тези три племена е воювал готският крал Германарих, заканвайки се на кимрите, волхвите (жреците) и техните богове. Разказаните събития се отнасят за V в. от Хр. Кимери са живели и в Средна Азия, според асирийски и персийски източници. Стралтенберг открива следи от тях в Бухара. В земите до Имеон (Памир) са живяли българските племена утигури и кутригури, които Прокопий Кесарийски така утвърдително нарича кимери. Едното от тези племена е било известно още по времето на Херодот – той го споменава като утии.
Изобщо произходът на кимерите е обгърнат в мистерии. В уелския цикъл „Мабиногион“ е отбелязано следното: „Ху Гадъм дойде с племето на кимрите на Британските острови. Те пристигнаха от страната на лятото, коята се казва Дефробани.“ Под Дефробани, или Тапробана тук следва да се разбира един легендарен остров в Индийския океан, описан от Диодор Сицилийски, Плиний и Страбон. Днес той се свързва с потъналия континент Лемурия. А според един неназован латински източник кимерите са дошли от Palus Maeotis (блатисто място) – легендарно място, свързвано с потъналата Атлантида.
Легендарният град Гомор, описан в Библията, също звучи близко до името на Гомер, считан за праотец на кимерите. Според библейското предание, градовете Гомор и Содом са се намирали в Месопотамия, но бог ги е изпепелил, като възмездие за греховете на техните жители.
За кимерите, също и за Гомер, ни напомнят накои географски и племенни имена на Канарските острови, наследство от местния народ гуанчи. Остров Гомера е наречен на името на гомерите; съответно остров Канария е наречен на канарите; едно от княжествата на остров Тенерифе носи името Гуимар (като гимери). Тези названия се допълват и със забележителното съответствие Ахемениди-Ахименсей, което разгледахме по горе. Гуанчите са народ от кроманьонската (протонордическата) раса, една от разновидностите на арийската раса – високи, със сини очи и светли коси. Те са развили своеобразна цивилизация, имаща общи традиции с Египет и Инкската империя. Почти са изтребени от испанските завоеватели. Според някои схващания, гуанчите се смятат за потомци на атлантите, а Канарските острови – за останки от потъналата Атлантида. В техния език и обществено устройство, обаче, няма съществени особености, които да ни напомнят за древните българи. Във връзка с Египет не е безинтересно да отбележим, че собственото му име е Ким.
От обобщението на изложените исторически и географски сведения заключаваме, че кимерите са били един голям и силен народ, разпрострял се в древността по Евразия. Точно така те са представени и в Летописа на Раковски. Този летопис ни дава една вярна представа за разселването на кимерите. Историческото присъствие на кимерите във всички земи, посочени в летописа – до Волга, Черно море, Балтийско море и Скандинавия, се потвърждава от различни извори и географски названия, производни на името кимери. Това също доказва достоверността на този ценен за нас, българите, исторически документ.

Кимерите – страшни и непознати

От особена важност за нас, българите, е въпросът за народностната самоличност на кимерите, като народ, положил основите на Българската цивилизация. Не бива да ни обезсърчава липсата на преки писмени свдетелства по този въпрос – неговият отговор е преди всичко в нашето родово наследство. Ние сме структуралисти и при определянето на самоличността на народите се ръководим от типа на тяхната обществена структура, както и от основните структуроопределящи понятия – в устройството на рода и държавата, в духовния живот и летоброенето.
Името на кимерите е предмет на различни определения и мистификации. На древен келтски език кимериец означава „хищник“ или „разбойник“, което съответствува на завоевателския нрав на кимерите. Според д-р Светлозар Попов кимериец произхожда от индоевропейския корен ким- (хим-), със значение на „зима“ или нещо, свързано със севера и студа. На английски Cimmerian е също и нарицателно за „тъмен, мрачен, непрогледен“. Това изглежда се свързва с утвърдената от Омир митологична представа за кимерите като обитатели на някаква мрачна земя, където слънце не грее. На този мит се основава и мистичното понятие „кимерийски сенки“ от средновековната алхимична литература. То се отнася за някакъв вид химическа реакция, но няма нищо общо с кимерите и българската история.
И до днес името на кимерите е съхранено в народностната ни памет. За това свидетелства известната българска фамилия Камбуров, някои имена на местности, като например Камберица (до с. Писанец, Русенско) и села, като Долно Камарци (Софийско).
Несъмнено кимерите са били един войнствен и свободолюбив народ, при това конен народ, каквито са и известните Исперихови българи. Като истински конен народ кимерите са се славили с ценните си породисти коне, за които съобщава Страбон. И днес в Южна Франция, в областта Прованс, се отглеждат прочутите коне камарги. Изглежда те са наречени на името на кимерите, тъй като в тази област се е заселило кимерийското племе волци (болги).
За култа към коня, свойствен за кимерите и другите конни народи, свидетелстват някои предмети, намерени при разкопки на кимерийски селища: брадва с формата на конска глава и украшение във формата на трираменна свастика, съставена от три конски глави.
Страбон споменава за нещо съществено, свързано с културата на кимерите – погребенията. След като навлезлите в Унгарската равнина кимери разпознават гробовете на предците си, тук очевидно става дума за големи и добре запазени гробници-могили като тракийските у нас. Такива могили, наречени кургани, се срещат в земите на Южна Русия и Украйна, обитавани някога от кимерите. Според разказа на Херодот скитите са свързвали могилата при р. Тюрас с легендата за самоубилите се кимерийски благородници. Не всички кургани, обаче, са наследство от кимерите – в много от тях са открити погребения на скитите, или на по-ранните индоевропейци, създатели на така наречената „курганна култура“.
image
Кимерийска брадва във формата на конска глава

Във всички случаи кимерите са индоевропейци – в „Джагфар Тарихи“ те са поставени в една общност редом с други индоевропейски народи – масагети, саки, българи, алани, арменци. Там, също така, кимерите се определят като клон на синдийското племе. Под синдийци могат да се разбират индо-иранските народи, съставлявали основното население на планините на север от Индия, наричани някога Синд. Но в „Джагфар тарихи“ още се казва, че върховният бог на синдийците, т.е. на кимерите и древните българи, е Тангра или Тара. Тези две имена, с които нашите прадеди са призовавали своя върховен бог, са непознати сред иранските народи, но техните следи водят към келтските и германските народи. Близки до Тангра са понятията за мълния в английския и германския език – сътветно Thunder и Donner. А с имена, близки до Тара, е наричан Богът-гръмовержец в келтския и германския пантеон – съответно Tharan и Thor. Кимерийско украшение – трираменна свастика, съставена от три конски глави
За езика на кимерите няма преки исторически свидетелства. До нас единствено са достигнали имената на трима от техните царе: Теуспа, Тугдам и Сандакшатра. Първите две имена не са известни сред други народи. Едното от тях – Тугдам, записано от Страбон и като Лигдам, е близко до името на българския Кан Кардам. А името Теуспа пък звучи близко до тракийското име Деоспор, очевидно производно на индоевропейското понятие за бог – деус. Синът на Тугдам – Сандакшатра, обаче, е наречен съгласно иранската именна традиция. Неговото име е близко до това на мидянския цар Хувакшатра, царувал през същия период. То дава основание на някои изследователи да приемат, че кимерите са народ от ирански произход. Наистина, в Мала Азия кимерите са били в близки отношения с мидяните и може да са изпитали известно влияние от тяхна страна. Изглежда, при своите преселения и странствания кимерите са увлекли и племена от ирански (мидянски) произход и са възприели елементи от техния език и народностни традиции. С това могат да се обяснят различията между някои кимерийски клонове. Така например, персийският цар Ксеркс различава „кимери от Амиргия“ и „кимери, носещи островърхи шапки“.
Още Раковски е забелязал, че много думи в българския език, считани за „славянски“, имат успоредици както в санскрита и древноперсийския език, така и в келтските езици. В езика на древните българи Петър Добрев различава думи с келтски и ирански корени. Но докато иранските думи се отнасят за обикновени неща от живота, то основните понятия от държавния и духовния живот на древните българи имат успоредици в келтските езици. Смисълът на тези понятия ще изясним в следната таблица: Древнобългарски понятия Келтски и други понятия:

ТАНГРА – Върховен Бог THUNDER (англ. от келтски) – „гръм“; TINGOR (кимр.) – клетва пред Бога; DONNER (герм.) – „гръм“; Бог-гръмовержец

КОЛЕДА – празник на българския праотец КОЛЕД (келт.) – „празник“, също HOLIDAY (англ.)

КОЛОБЪР – жрец КАЛЛ – „мъдри“ – обръщение към келтски жрец-друид. КОЛЛ – свещени знания на друидите

КАНАС ЮВИГИ – свещена титла на българския владетел КЕАН или КАНС – титла на келтски владетели. КАННАС – „Пратеник на Бога“; KONIG (герм.) – цар, също KONUNG (сканд.)

КАНАРТИКИН – престолонаследник КАНАРД (келт.) – престолонаследник, също и ТЕКИН РИГ – цар; окончание на имената на българските царе ИСПЕРИХ и ТЕЛЕРИГ

РИГ (келт.) – цар също REX (лат.); РАДЖА (санскр.). -RICH (герм. и готски) – окончание на царски имена

ДУЛО – името на свещената българска династия ДУЛА (келт.) – скиптър; ДУАЛ (келт.) – законно наследена власт; наследствено право

УКИЛ (ВОКИЛ) – име на знатен български род УКЕЛ (ВОКХИЛ) – високопоставено благородническо съсловие при келтите

БОИЛА – основна българска благородническа титла БОИЛА – висш държавен функционер

ТАРКАН – управител на област или град, или съдия ТАРГАД (келт.) – областен управител

БАГАТУР – тежковъоръжен конник; старши боеначалник БАГАДОР (келт.) – келтски воин

БАГАИН – младши военачалник БАГАИД (келт.) – войскови отряд

ОНГЪЛ – укрепено място ONGL (кимр.) – укрепено място

КАМПСИ – учител КАМПА – школа на друидите ЯНКУЛ – планетата Юпитер; Господарят на небесните светила ЯНГУ (кимр.) – „главен“, „голям“

(По книгата на Петър Добрев „Преоткриването на българския календар“)

Тези структуроопределящи понятия свидетелствуват за самоличността на нашите прадеди кимерите. Оказва се, че те са народ от групата на келтите. Изредените по-горе държавни титли са свойствени както за древните българи, така и за келтите от Гойделската група и по-малко за келтите от Гаелската група. Към Гойделската група спадат уелсците и корнуолците – потомците на кимерите. И днес уелсците носят древното име Kymro, а езика си наричат Kymraeg (кимрийски). Поначало съвременните европейски учени приемат, че кимерите стоят в основата на келтската народност, образувала се в земите на Горния Дунав през VI в. пр. Хр., по времето на т.нар. „халщатска“ култура. Пряко свидетелство за това ни дава Йордан: „Тези, които сега гърците наричат галати, някога са се наричали гомери, основани от Гомара.“ Също и Зонара, цитиран от Йеросхимонах Спиридон, извежда общото родословие на кимерите и келтите (галатите) от Гомер. Това потвърждава че древните български звания, общи за българи и келти, са изключително кимерийско наследство.
Така следва да си обясним и образуването на българския народ: в основата му стои народът болг, говорещ келтокимерийски език, а към него се присъединява народът на ариите, чийто индоирански език се надстройва над основния келтокимерийски и така се образува съвременния български език. Точно по същия начин се е развивал и езикът на тохарите – сроден с българите народ, живял в земите на север от Памир. В основата си тохарският език е близък до келтския и латинския, но впоследствие се е обогатил с индоирански езикови заемки.
Летописите на Раковски и Спиридон, сведенията на Страбон за кимерийската народност на трерите и разкритията от Трако-Кимерийската култура чудесно се допълват с изследванията на знаменития български историк д-р Ганчо Ценов. Те дават категорични свидетелства в полза на неговата теза, че българите са траки и стар европейски народ; че българската народност се е формирала тук, на нашата родна земя.
От расова гледна точка кимерите са високи и синеоки, също като тевтонските си съюзници. Следователно те принадлежат към нордическата раса – основната раса на индоевропейците, характерна за северноевропейските народи, но също и за българския народ. Сред древните българи също се е била разпространена нордическата раса и най-вече един особен нордически расов тип, известен като понтийски (нашите прадеди не са някакви измислени „туранци“ или „монголоиди“, както се опитват да ни заблуждават разни платени съчинители на антибългарски теории).
Въпреки многобройните исторически извори, кимерите и днес си остават един слабо проучен народ. Това е така, защото до нас са достигнали единствено записките на техните врагове – асирийци, елини и римляни, докато самите кимери не са оставили собствени писмени паметници. От древните летописи ние научаваме за движениятa и военните действия на кимерите, но за техния език, култура и обществени порядки там почти нищо не се споменава. Единствено Страбон ни загатва за високото културно равнище на кимерите, повлияли на възникващата на Запад аристокрация. След като потомци на кимерите са келтите от гойделската група – уелсци и корнуолци, Страбон е имал предвид келтската аристокрация. Следи от кимерийската аристократическа традиция могат да бъдат открити в епоса за Крал Артур и в уелския сборник от легенди, свързани с него – Мабиногион. Те са едно наследство от логрите и бритоните – кимерийски племена, владели Южна Англия преди англосаксонското нашествие. При това и кралството на Артур – Логрия, носи името на логрите. Отглас от аристократическия дух на кимерите носи една изповед от произведението „Молитва на Акропола“: „Родена съм аз, синеоката богиня, от родители варвари, сред добрите и добродетелни кимерийци, които живеят на брега на едно мрачно море.“ Тук се разказва за древната Кимерия по северния бряг на Черно море.
Не само на Запад, но и на Изток кимерите са затвърдили висока аристократична традиция – великата Ахеменидска династия, положила основите на Персийската империя и цивилизация води началото си от кимерийския цар Теуспа. Като клон на кимерите, древните българи също са се славили като господарски народ със силна държавност и аристократична традиция. След не една историческа буря, нашите прадеди наново са въздигали българското царство, като така са оставили поне шест държави в наследството на своята велика цивилизация – Хунорската империя, Балхара, Старата Велика България, Дунавска България, Волжка България и Бавария.



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: drivanmitev1
Категория: История
Прочетен: 40005
Постинги: 102
Коментари: 15
Гласове: 13
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031