В коритото ти речно камък бях,
стоях на дъното,
не можех да помръдна
Водата ти ми шепнеше на глас-
-Минавам като времето
и няма да се върна...

Сив кардинал
на сиво полувреме,
водата във коритото се изпари...
От тинята избърсах си очите
Видях,
от други камъни следи...

Реших
да се опитам...И да тръгна!
Аз,камъкът,
на лакти да пълзя...
зелената си майка да прегърна-
-Нефритената планина

и..мистика...
Софи, любима моя...

Великолепно!

дааа...ти самата си Мистика..
като..тази вода...
поздрави на всички..след мен,четящи..

Стремеж към недостижимото.

Ето още едно доказателство, че е възможна абстрактна поезия! Което не вреди на реалистичната. Простете за професорския тон, още повече, че съм далече от професорска титла.
Поздрави.
(И докарахте мен и Апостолофф до общо мнение. Невероятно. Това Орфей го е умеел, да примири хора и зверове.)

Творчеството ти е като това на Салвадор Дали – уникално, изразяващо стремежът и мъдростта на духа и гениално!