Козите сами се прибрали в селото. Това съобщи на Иван комшията, минавайки с неговите две кози покрай къщата. Усещаше се тревожността в погледа му. Сякаш очакваше от Иван някакво обяснение, което да даде отговор на множеството въпроси, породени от този факт. Досега такова нещо не се бе случвало. Опитвайки се да запази спокойствие, Иван каза, че баща му, бай Манол, сигурно ще слезе по-късно. Може би се е успал под някоя сянка горе в Балкана и всеки момент ще се появи. Стар човек е вече, случва се. Ако не се появи до час-два, тогава ще го мисли.  Комшията кимаше с глава някак невярващо, но продължи пътя си към вкъщи. Безпокойството в Иван обаче бе голямо. То не бе и за вярване това обяснение, което скалъпи пред съседа. Каза го само за да го успокои и да не всява излишна паника. Баща му бе козар вече десетки години и досега козите никога не са се прибирали сами в селото. Сам по себе си този факт бе необичаен откъдето и да се погледне. Явно в Балкана се бе случило нещо. Бай Манол винаги се прибираше по едно и също време, а ако е искал да остане по-дълго горе, е щял да събщи това. Така поне си мислеше Иван, познавайки навиците на баща си. А тази сутрин, когато тръгна с козите, по нищо не личеше, че има нещо по различно от друг път.

   Нямаше време за губене. Трябваше да се действа бързо. Иван звънна на Горан-Горския, може би човекът, който в случая би помогнал най-добре. Като бивш служител на Горското стопанство, той познаваше района по-добре от всеки друг в селото. Оттам му остана и прякорът. Горско стопанство отдавна нямаше, но всеки в селото го знаеше като Горския.

    Сякаш очакващ неговото позвъняване, той бе готов да тръгне веднага. Щял да вземе фенери и някаква друга екипировка, ако се наложило. Много предвидливо от негова страна, мислеше си Иван. Той самият не разполагаше с нищо подходящо, а навън бе почти тъмно. В Балкана вече със сигурност бе пълен мрак.

  Срещнаха се в началото на пътеката от източната страна на селото. Именно оттам тръгваше всяка сутрин баща му с козите и всяка вечер се прибираше. Пътеката от западната страна не я използваше, защото бе по-скоро туристическа, водеща към хижата. Би било възможно да се прибере и по западната пътека, но нямаше никаква логика. Защо ще пусне козите да се прибират от едната страна, а той от другата? Дори и да го бе направил, отдавна вече трябваше да се е прибрал. Вървейки нагоре по пътеката двамата мъже обмисляха различните варианти, но никой от тях не звучеше правдоподобно. Най вероятно бай Манол го бе сполетяла беля и е останал горе чакайки помощ. Иван не искаше и да си помисля дори за най-лошото. Баща му бе на 75, но в цветущо за възрастта си здраве. Не се оплакваше от нищо, за разлика от други негови набори и не бе възможно ей така изведнъж да си отиде от този свят, сам някъде там в Балкана. Искаше му се, колкото и абсурдно да звучи, да го е ухапала змия, или да е изкълчил крак някъде и всеки момент да го намерят и да му помогнат. Само не и най-лошото.

   Осветявайки с фенерите каменистата пътека, мъжете се провикваха от време на време очаквайки отговор, но такъв така и не идваше. Само тук-там се чуваше припълзяване от изплашени животинки по шубраците или високо горе в дърветата. След това отново тишина и мрак. Правеха впечатление множеството дървени трупи нахвърляни безразборно от двете страни на пътеката. Иван отдавна не се бе качквал в планината и това го учуди. Преди това място му изглеждаше някак по-приветливо. Може би защото е било светло, мислеше си той. И нямаше толкова изсечени дървета.

  Сега всичко изглеждаше някак зловещо. Бе чул, че са се появили много бракониери, а сега виждайки наяве резултата от техните действия го побиваха тръпки. Ами ако баща му по някакъв начин е въвлечен в това нещо? Спомни си как само преди седмица бай Манол му спомена, че знаел кои са бракониерите и ако продължават така, щял да се обади в полицията за ги докладва. А когато Иван го попита кои са тези, дето уж толкова бракониерствали, баща му нищо повече не каза. Само това си повтаряше, че знаел кои са и ако продължавали, той щял да се обади. Понеже имена така и не посочи, Иван не взе на серозно всичко това и го прие за старческо дърдорене. Мислеше, че баща му се опитва да разнообрази монотонното си ежедневие, целодневния си самостоятелен престой в Балкана с козите, измисляйки си разни случки. Сега обаче виждайки жестоката действителност осъзнаваше, че баща му може би е прав. Ами ако е влязъл в пререкание с някой от бракониерите - лицата така меко наричани от вестниците „незаконни дървосекачи“? Станала е свада и е отнесъл някоя брадва по главата. Не му се искаше да разсъждава в тази посока, но би било възможно.

   Не, не е възможно! Така му каза Горан, стоейки вече горе, по-навътре в Балкана на един от камъните до пътеката. Това все пак били бракониери, а не убийци. Дано да е така, мислеше си Иван. Макар, че от друга гледна точка са си точно такива. Убийци на дървета. А в случая с баща му, единствените очевидци на такава възможна ситуация са били козите. Те няма как да разкажат какво са видели. Куче с козите няма, което да се нахвърли срещу евентуалния нападател. Нама как да се разбере какво е станало. Вече близо два часа го търсят, а ситуацията е още по-неясна от преди това. Никакъв отговор и на виковете им.

   Има, има начин, мислеше си Горан. Но се чудя сега ли да разкажа, или по-късно като се завърнем в селото. Къде е бай Манол по дяволите? Горан не знаеше как да реагира в създалата се ситуация. През цялото време досега мислено  търсеше  думи, с които да обясни на Иван за случилото се, но се срахуваше от неговата реакция. Как да обясни, че именно той влезе с пререкание с баща му. И то по начина, който Иван описа. С тази разлика, че нямаше брадва, а просто се сдърпаха с бай Манол и той падна надолу по урвата. След малко щяха да стигнат именно на това място. Освен козите, очевидци бяха и двамата авери на Горан, негови съучастници в бракониерството. Те не бяха от селото и едва ли щяха да разкажат на някой за случката. Но ако бай Манол го намерят мъртъв някъде долу, щяха без съмнение да обвинят него, Горан за това. Просто за да спасят собстената си кожа. Ех, този бай Манол! Защо му трябваше да се заяжда с тях. Нямаше да се стига дотам, ако не ги бе заплашил, че ще ги издаде в полицията. Знаеше много добре в какво положение е Горан. Безработен, който трябваше да издържа жена и три деца. Как да стане това без никакви доходи? Дървесината му бе единственият шанс. Знаеше, че не е редно, но нямаше избор.

   Както и сега няма избор. Ще трябва да отиде в полицията и да се предаде доброволно. Ще опише случилото се като нещастен случай, какъвто бе ѝ в действителност, пък каквото ще да става. След малко ще намерят безжизненото тяло на бай Манол долу в урвата и всичко ще приключи. А по-рано, когато се случи този нелеп инцидент, Горан си мислеше, че бай Манол след падането си, ще се изкачи отново при козите и ще се върне по-живо и по-здраво в селото. Но явно старият козар бе пострадал сериозно.

    Горан предложи да се връщат към селото откъм западната страна. За тази цел трябваше да се спуснат именно от мястото, където той бутна бай Манол. Имаше шанс и да е все още жив. Въпреки възрастта си бай Манол е здрав планинец, може след падането да се е изкачил  от другата страна и да се е добрал до западната пътека, идваща откъм хижата. Малко вероятно е, но все пак трябваше да проверят и този вариант. Ако бе така щеше да е вече в селото. Горан бе предупредил жена си, ако се появи отнякъде бай Манол, тя да му звънне веднага. Нищо повече не ѝ бе казал, а и тя не смееше да попита.

   Горан погледна мобилния телефон. Батерията бе почти на свършване, но обхват имаше, и то добър. Значи бай Манол не се е прибрал, а е някъде долу. Иван не бе очарован от идеята да се спускат надолу и след това да катерят отново към западната пътека, но трябваше да се провери и този район. Баща му никога не би прекарал козите по този склон, въпреки че за тях нямаше да е никакъв проблем. От друга гледна точка, те двамата с Горан нямаше смисъл да се връщат към селото по досегашния маршрут, който така или иначе бяха обходили и не намериха нито знак от бай Манол.

    Горан се спускаше първи, а след него Иван. Търкалящите се под краката им камъчета и буци пръст вдигаха достатъчно шум, че ако бай Манол бе някъде долу, щеше да ги чуе и да види светлината от фенерите. От долу обаче се чуваше само ромоленето на реката. Иван на няколко пъти се препъваше и ако не беше пред него Горан, може би вече щеше да се е търколил в реката. Ако баща ми е паднал тук, едва ли се е измъкнал, мислеше си той.

    Стоейки вече пред реката двамата оглеждаха пораженията от спускането. Няколко ожулвания, но като цяло всичко бе наред. Започнаха да шарят с лъчите от фенерите наоколо, но не откриха нищо. Провикнаха се в мрака за пореден път. Никакъв отговор. Посредством два удобни камъка преминаха от другата страна на реката и започнаха да се катерят към западната пътека. Този склон бе малко по-полегат и го изкачиха без особени проблеми. Горан вече не знаеше какво да мисли. Защо не откриха тялото на бай Манол? Дали са минали покрай него без да забележат? Така или иначе той ще отиде в полицията за да се предаде и разкаже за случилото се. Сутринта ще дойдат повече хора и по светло ще издирват бай Манол.

    Вече бяха на западната пътека, когато звънна мобилният телефон. Бе жена му. Преди да успеят да си кажат каквото и да било, връзката прекъсна. Последователността от появата и изчезването на обхвата на местата през които минаха бе изтощило батерията докрай. Горан не знаеше как да тълкува позвъняването. Дали бай Манол се е появил или просто жена му бе разтревожена за него. Все пак вече бе след полунощ, а те се лутаха в Балкана. Иван от своя страна по-скоро вярваше че баща му се е завърнал.  Онова тревожно състояние отпреди малко, като че ли бе отстъпило място на някаква искрица недежда и той с бързи крачки слизаше надолу по пътеката. Горан се чудеше, дали да не му разкаже още сега за случилото се, но нещо в него го караше да изчака.

   След около час вече бяха в селото. Пред дома на Иван стоеше полицейска кола, а прозорците в къщата светеха. Тичайки, едвам поемайки си дъх Иван влезе в къщата. Сякаш камък падна от сърцето му, въпреки че и преди това, още там на пътеката увереността го бе обсебила. Виждайки баща си на стола, жив и здрав, като се изключат многобройните охлузвания и бинтованата ръка, му се искаше да го прегърне силно, но някакъв човек отстрани го спря. Първо трябвало да се направят рентгенови снимки в болницата. В стаята влезе и Горан, но той остана до вратата, до един от полицаите. Без да каже нито дума, просто изчакваше какво ще се случва оттук нататък. Ако имаше подръка белезници сам щеше да си ги сложи. Искаше и той да отиде до бай Манол и да му се извини за всичко, но не знаеше как той би реагирал на това. Има ли прошка въобще за такава постъпка? А Иван? Сигурно още тук пред полицаите би го нападнал, търсейки саморазправа. Виждаше го как обикаля с въпросителен поглед и нямаше търпение да разбере от баща си какво се бе случило. Един от полицаите взе думата, обяснявайки накратко за произшествието, така както бай Манол му го описал и е записано в протокола. Не било нужно да натоварват излишно отново стареца. Той достатъчно за днес бил преживял. Видял незаконни дървосекачи в Балкана, спречкал се с един от тях, който го бутнал надолу по стръмното и го зарязал. Той не можел да се изкачи отново и преминал от другата страна на реката. Оттам някак си се добрал до западната пътека. Двама окъснели туристи, идващи от хижата надолу по пътеката, му помогнали да се прибере до вкъщи. Имал и късмет все пак, че единият от тях бил доктор и още там на място промил раните и го превързал.

 Бай Манол слушаше прочетеното от полицейския протокол и кимаше с глава.

– А кои са тези, бракониерите? – попита баща си Иван – Кажи най-сетне да знаем!

– Виждал съм ги и друг път, но не ги знам по имена – отвърна баща му. – Не са от селото. А и след днешната случка едва ли ще секат повече. Горския ще вземе мерки. Нали така Горане?!

   Бай Манол изкриви лицето си в усмивка, клатейки глава. Горан пристъпваше от крак на крак, като ученик на важен изпит, поглеждайки ту към полицаите, ту към бай Манол. Явно старият козар нямаше никакво намерение да го издава на органите на реда, така както го бе заплашил. Стар планинец е той, врял и кипял в много житейски ситуации. Вътре в себе си е запазил частица доверие към мен, мислеше си Горан. Голям грях имам да изкупувам пред него. Разкъсвайки се от вътрешни угризения, Горан все пак успя да отговори с тон, впечатлил дори и полицаите, карайки ги да повдигнат вежди, възхитени от ентусиазма му:

– Обещавам ти, бай Маноле! Ще взема мерки. И клонче няма повече да бъде отсечено! Жив и здрав бъди!

Хубав разказ с мъдър край.

Много тънко и приятно водене по редовете на разказа.А и краят хубав. Като да излезнах от засукан лабиринт на точното място с въздишка на облекчение!